Radiohead преработват сборника си с песни по изобретателни начини в лондонската O2 Arena

Fomo не е измежду остарялата школа от паники и неврози в песните на Radiohead. Том Йорк е експерт по параноя, отчуждение, илюзия. Неговият печален хълм се издига от руините на човешкото положение. Ако той е написал ария за натрапчивия боязън, че нещо по-забавно се случва другаде, тогава не съм осведомен с нея.

Но времената се менят. Подобно на заболяване, добавено към Диагностичния и статистически справочник за психологични разстройства, понятието Fomo се възприема от Radiohead. Лоша офанзива беше провокирана от системата за продажба на билети за първите им концерти онлайн от седем години, лотария с несъразмерни абонаменти, която накара доста опечалени почитатели да следват европейското турне с 20 дати в обществените медии. Но щастливите притежатели на билети също не са ваксинирани. Чрез любопитен кармичен поврат Fomo е планиран в сцената, която петимата са измислили за арените, на които играят.

За първата от четирите нощи в O2 Arena в Лондон, високотехнологична конструкция на естрадата заемаше центъра на пода. Тези с правостоящи билети бяха изправени пред алтернатива къде да се разположат. Кой член на квинтета щеше да се изправи против нас на кръглия подиум, когато заеха позициите си? Дали ще са козовете, Йорк на стойката на микрофона или Джони Грийнууд, който издава китарни сола? Или някой от другите – барабанистът Филип Селуей, братът на басиста на Джони Колин Грийнууд, китаристът Ед О’Брайън?

„ Ние на страната на Колин ли сме? “ — чудеше се на глас прилежащ клиент. Да, оказа се, че сме; и не желая да изразя пренебрежение към по-възрастните от Грийнуудс, като признавам, че духът ми ненапълно се поклати при откритието. Междувременно, от другата страна на сцената, през плетеница от принадлежности — комплектът барабани на Selway беше в центъра — видях гърба на Yorke и странния проблясък на главата на другия Greenwood, до момента в който групата свиреше началната ария „ Planet Telex “, радостна 30-годишна класика от албума им The Bends от 1995 година

Конфигурацията остана същата за „ 2+2=5 “ от Hail to the Thief от 2003 година „ Вече е прекомерно късно “, изплака Йорк за светът, който излиза отвън надзор. Пел-мел ритми и пищящи китари кънтяха, до момента в който ненадейно стопираха, като че ли килим беше издърпан отдолу под краката ни. След това, измежду възгласи с облекчение от моята страна на залата, артистът мина от другата страна на сцената за „ Sit Down. Stand Up “ от същия албум, задъхано упражнение в напрежение и неотпускане.  

Сетлистът за всяка вечер се трансформира по време на турнето. Този се основава на всички техни албуми, като се изключи безделника, дебютния им Pablo Honey от 1993 година, който сложи началото на групата, основана в Оксфорд, с алт-рок шлагера „ Creep “ – откогато всички бяха отречени от тях. За разлика от тазгодишните завърнали се английски членове, Oasis, Radiohead постоянно са имали неспокойна връзка с триумфа. Отчуждението в текстовете на Yorke, възприятието им за изгубена душа в софтуерната епоха, са успоредни с навика на групата да раздрусва нещата от албум на албум.

Тяхното наново активиране наподобява е било стимулирано главно от носталгия: няма нови песни за дебют. Но концертът направи едно особено неуредено и остроумно пътешестване по пътя на паметта. Песни от тяхната работа, обвързвана с електронната музика, бяха модифицирани онлайн, като да вземем за пример усилена с танцова музика версия на „ Idioteque “ на Kid A. Yorke употребява педали, с цел да лупингва или трансформира вокалите си, до момента в който Selway и пътуващият перкусионист Chris Vatalaro обезпечават контрапункт с двоен барабанист на компютъризираните бийтове. След това пристигнаха песни от по-традиционната рок страна на техния азбучник, като химните на OK Computer „ Lucky “ и „ Karma Police “.

Подстройката в кръга се оказа доста ефикасна, като сътвори платформа за групата в калейдоскопичен непосредствен проект. Йорк замени страни през целия 130-минутен сет. Той свиреше на пиано от моя страна или пееше с микрофон в ръка, до момента в който изпълняваше идиосинкратични танцови придвижвания, като че ли се опитваше да се отърси от тежестта на самосъзнанието, предадено от текстовете му. Високият му глас, преминаващ от нежно пеене до уплашени ридания, остава неизменен в края на петдесетте. 

Jonny Greenwood също се въртеше из пространството, или свиреше на китара, или преминавайки към различен от многото принадлежности, употребявани в песните. И качеството на звука, и музиката бяха впечатляващи. Неговата героичност с секира избухна в „ Параноидния Android “ на OK Computer с жестокостта на „ Ето го Джони! “ сцена в Сиянието. Текстурните елементи на О’Брайън бяха в основата на музиката, както и с метода, по който той внимателно докосваше врата на китарата си по време на „ Karma Police “. Радвам се да оповестя, че свиренето на бас на Колин Грийнууд имаше както темп, по този начин и стабилност.

Беше неточност да приключим шоуто с текста, показващ членове от Всеобщата декларация за правата на индивида, превъртащи се много благочестиво на екраните над сцената. Това притегли вниманието към мощно подложената на критика позиция на групата по отношение на израелско-палестинския спор, който от своя страна е обвързван с брака на Джони Грийнууд с израелец. 

Имаше (очевидно неуспешни) апели за протест на актуалните им концерти поради това, че са играли в Тел Авив през 2017 година До появяването на публикациите за правата на индивида нямаше алюзия за тази точка на възпламеняване — и нямаше потребност да има. Подобно на кръглата сцена, въображаемият свят на Radiohead съществува вътре в нашия, само че също по този начин е самозатворен. Обемът на музиката, която са създали през последните 30 години, е непостижим с никоя друга група. 

★★★★☆

Турнето продължава до Копенхаген и Берлин,